Неотдавна попаднах на свои по-стари негативи, черно-бели портрети, снимани на голям формат (9/12см) . Бяха добре съхранени и се изкуших да ги сканирам. Вниманието ми привлече благородния рисунък и мек преход от острия детайл в областта на фокус към разкошния дефокус- (нека избегна клишето “боке”) -малко извън тясната зона на остротата му. Прекрасно си спомням използвания тогава обектив SYMMAR 240mm/F5.6 (на Schneider-Kreuznach), поставен на SINAR-P. Той беше от по-стария тип, еднослойно просветлен. Отличаваше се с механично жило, чрез което, посредством изтегляне или прибиране плавно се променяше отвора на диафрагмата. Стойностите й – ясно видими и зад камерата, от където обичайно фотографа работи – бяха гравирани ювелирно върху метални пръстенчета с различни ярки цветове. Добре си спомням почти идеалния кръгъл отвор при всички стойности от 5.6 до 64, оформян от множеството метални пластинки между лещите му.

Всички четем от физика на оптиката, как се отразява оформянето на отвора на диафрагмата в обектива и върху характера на изображението. Освен оптичните свойства и комбинации от технологии на лещите в сложни и още по-сложни схеми, формата на този отвор също дава свой принос, за крайния рисунък на даден обектив. Следвайки хронологичните тенденции в годините и до днес, с крайните модни залитания в особеностите на зоните извън фокус на изображението, се съсредоточих именно в тази посока. Проследяването на различните етапи и конструкции на диафрагмения отвор ми стана доста интересно. Знаем за едни от най-ранните обективи, още в зората на фотографията, оборудвани с чудесни ирисови отвори на блендата, състоящи се от много на брой (до 18 и повече) заоблени ламели. За дълго време от тогава, управлявани изключително ръчно, тези съвсем окръглени отвори са допринасяли частично за живописната мекота на познатите ни от тогава фотографски образци.

С напредването на технологиите, бурното развитие на малкоформатните камери тип “Лайка” от началото на миналия век и навлизането на еднообективните огледално-рефлексни (SLR) модели малко след това, нещата се променят. В телеметровите апарати и по-ранните SLR камери обективите са често с многоламелни, окръглени отвори. С навлизането обаче на автоматичните бленди (тип “скачащи”) при SLR камерите, след средата на миналия век, броя на ламелните пластинки намалява и получаваната форма се ограничава до пет-, шест- или рядко осем-ъгълник.

Срещат се мнения , че причината е опростяване и намаляване на производствените разходи от страна на производителите. Други сочат усложняването на конструкциите, особено при широко разпространяващите се през втората половина на миналия век SLR-и, които вече снимат скоростно серии от няколко кадъра, често с добавени електрически мотори а след това и все по-бързи автономни авто-фокусни системи. Естествено такова обяснение е съвсем приемливо и свеждането на броя подвижни пластини, изграждащи отвора на бленда в обектива, до само пет например, дава предимство на скоростта и надеждността.

Продължих да се ровя по темата, търсейки още факти. Натъкнах се на интересни обстоятелства около феномена. Броя на пластинките играе роля и при формиране на лъчите получавни при снимане на ярки точкови източници на светлина (лампи, слънце, бликове), при относително затворена бленда. При четен брой пластинки се получават същия брой лъчи. При нечетен брой пластинки, броя лъчи се удвоява.

Друг интересен феномен е, че повечето репро-обективи или обективи за фотоувеличители с легендарна острота и очакван контраст, обичайно имат силно редуциран брой ламели, свеждащи отвора дори до квадрат (чрез само 2 броя правоъгълни пластинки). Оказва се, че подобна опростена форма на отвора подобрява контраста и остротата, разбира се, в комбинация с други фактори на конструкциите.

Все пак рядко някой, планиращ покупката на обектив, се води основно от броя и формата ламели на диафрагмата. Факторите са много и различни – брой и размер лещи, вид използвани материали за изготвянето им, оптична схема, брой подвижни и неподвижни елементи в нея, специални антирефлексни покрития, предметни и фокусни разстояния и т.н. Дори в по-ново време прибавяне на допълнителни оптични елементи, служещи само за оптична стабилизация.

Както знаем и от опит, няма обектив оптимален за всичко. Свалям шапка на големите майстори на фотографското изкуство, които боравейки изключително само с един обектив (често “нормален” или малко широкоъгълен тип “репортажен”) са записали иманата си със златни букви в историята на това изкуство. Професионалисти като мен обаче, често променящи целите и типа снимане, са длъжни не само да ползват широк набор оптика, но и да имат познания в дълбочина за всички фактори и елемети градящи изображението, за оптимални резултати.

В наши дни популярните производители на обективи, следвайки пазарно търсене и мода, изработват все по-усложнени, тежки и скъпи конструкции, даващи превес на субективния но много моден елемент “боке“, наред с другите “екстри”. Те отново връщат по-голямия брой закръглени ламели (поне 7-9) акцентирайки на дефокусните им свойства, както и големите относителни отвори.

И в края да споделя, че аз, макар да съм обучен буквално гъвкаво да “разпределям” максимален фокус, ползвайки техники и по правилата на Шаймпфлуг, до някъде в духа на легендарната “Група f/64“, понякога си позволявам, замечтано да се очаровам от 3-D ефекта на красивото (и маниакално доминантно днес) боке тип “Noktilux“. Отрезвяващ коментар за това прочетох неотдавна, нещо от сорта: …”Още през 1992г. насам участъците без фокус в една фотография са по-важни от тези на фокус. Това се дължи на любители, харчещи неприлични суми за обективи, вместо просто да се научат да виждат!”… Е, всеки има право на вкус, нали.

*На заглавната снимка – един и същи модел обектив 180/5.6 “SIRONAR” /Rodenstock с окръглена диафрагма от 60-те и с пентаграм от 70-те на миналия век.