Сещам се за един отговор на въпроса, дали фотографията е изкуство, а той гласеше, че е метод, който позволява създаването на изкуство. За да се стигне обаче до там, следваше твореца да е овладял поне в известна степен фотографската технология, а тя, подобно и на живописта напомня на занаят. Както рисуването има своите тънкости – в овладяване на ръката, умението да се вижда, извайването с тонове и форми, така и фотографа следваше да познава добре занаята, за да материализира във фотографиите си обектите по желания начин. И както добрите стари майстори с вещина са забърквали сами своите бои, подготвяли основата и стоически търпеливо са ги нанасяли слой върху слой, така и умелия фотограф, познавайки характера на светлината, начина по който всеки филмов материал я възприема, подбирайки рисунъка на всяка леща и обектив, след това начина на обработка, е оставял във фотографиите си и частица от своята душа.

Добър пример за това е легендарния фотограф и несравним пейзажист Ансел Адамс, който за да сътвори поразителните си пейзажи, по най-добрия начин, е разработил свой уникален способ, известен като “Зонна система”. Така всяка частица светлина е получила своето място в неговите знаменити, запомнящи се композиции. И у нас, през онези години, майстори на фотографията, като пейзажиста Петър Божков, Асен Кемилев, Пенчо Балкански и други, умееха да подредят с грациозни линии и контрастиращи тонове, късчета от природата и бита ни в прекрасни творби. 

Не бих пропуснал и друг наш изтъкнат фотограф – Владимир Димчев, известен с постижения в синтез от тоналността на фотографията до т.н. техника “изохелия”, създаваща една графична неповторимост и плакатна категоричност на образа, само в няколко съставни тона.

Днес всичко е малко по-различно и несъпоставимо по-лесно, по-достъпно.

Дългият лабораторен път за постигането на такова визуално богатство е заменен от посветените на целта процесори и специализирани софтуери. Стилизация тип “изохелия” се случва буквално с едно-две “кликвания” из менютата на Фотошоп, при това под стриктен визуален контрол, далеч от влажните и тъмни лаборатории.

Дали обаче лесното, винаги е и по-доброто?

Аз все още добре помня, силните и въздействащи творби на споменатите по-горе творци, чието вдъхновение повлия и в моя избор да стана фотограф. За разлика, много от екстравагантните ярки днешни изображения, блесват за кратко пред очите ни и изчезват в океана на кое-от-кое по качествени, детайлни, “машинно”- верни и провокативни дигитални фото-творби.

Едно е ясно, занаята във фотографията вече не е нужен, възможно остава само изкуството – но неизстрадано, дали и то вече не би било твърде преходно, като самите носители? Времето ще покаже.