…или за приказките след Снежанка със “С” като “Смартфон”

Удивително е как съвременните технологии достигат и надминават чудесата от приказният ни детски свят!   Границата между възможно и невъзможно изтънява от ден на ден. Летенето, шеметните скорости, мигновенното прехвърляне на гласове и образи около земята и далеч от нея, подмладяващата индустрия и други “чудеса” отдавна не са привилегия на приказни вещери и магьосници…

Но сред този технологичен “бум”,  динамиката и размаха в развитието на индустрията за мобилни телефони е наистина забележително. Преродени от кутията с жица и фуния на Бел и Едисон, те първо ни освободиха от паяжината на телефонните кабели, откриха образа на говорещия с нас и ни закачиха към глобалната интернет мрежа за да сме част от света винаги и отвсакъде… Сега буквално в джоба си имаме цялото достъпно човешко знание и авангардна информираност достъпна за света ни. От друга страна и ние лесно можем да го информираме отвред – чрез камера и микрофон,  да сме живите (“онлайн”) очи и уши от местата на събития.

Имат обаче и едно прилъстително свойство – да запечатват и колекционират образите от света край нас. Тази очарователна способност телефоните “присвоиха” от фото и кино камерите и както по всичко личи, няма да се спрат, докато не се слеят напълно и завинаги с тях. Те също, от своя страна, се провират към мрежата все по-често: вече има вградена WiFi връзка не само в някои от техните тромави тела, но дори и в картите за памет, с размерите на нокът! Същевременно кино и фото камерите също се сродяват ускорено: сериозни кино метражи от леки фотоапарати, стоп-снимки от кинокамери с 4К резолюции са вече факт.

Друго обаче ме вдъхнови да споделя с тези редове – как видимо се повлиява и променя визуалната ни култура и възприятия чрез влиянието от камерата на смартфоните. Впрочем все по-често новите модели не предлагат кой знае какви новости, освен по-качествен дисплей и най-вече по-качествена камера, заради което и все по-често се сменят от потребителите, без други основателни причини… Постоянната им наличност и леснината при работа, мигновеното споделяне на снимките превърнаха в истински феномен “телефонната” фотография. Неусетно започнахме да “виждаме” света като през широкия ъгъл на обектива им. Перспективната им деформация стана сякаш оценъчен стандарт за нас. Аз вече много се съмнявам, доколко е актуално класическото определение за “нормален” обектив (само защото “вижда” света с ъгъла на човешките очи).

Свидетели сме тъкмо на обратното – приемаме с охота изкривения (ту издължен, ту скъсен – според гледната точка) образ от телефона и нещо повече, все по-често го приемаме за норма, за критерий… Инстаграм гъмжи от “селфита” със скъсени крака но издължени и подчертани лица (и каквото е непосредствено под тях). Вече има и сайтове, претендиращи за сериозност, методично поучаващи как да си направим по-чаровни селфитата! От друга страна малко по-ниската гледна точка на снимане “дарява” с разкошни дълги крака търпеливо позиращите пред телефоните на свои приятелки тийнейджърки. Неограничавана от оскъдната дължина на скъп филм* (*/екзотична медия от тъмното минало непознаващо “тъчскрийна”, която единствено е позволявала на привилегированите притежатели да запечатват изображения) сесиите им продължават или до задоволителен резултат, или в най-лошия случай до препълване на албумите или окончателния срив на батериите на тези отзивчиви играчки. Мегапикселите им вече надминават дори среден клас фотоапарати, а софтуерите (често безплатен подарък към телефона) позволяват по-нататъшни упражнения в стил “експеримент”.

Разбира се плодовете на този упорит труд непрекъснато обогатяват не само Инстаграм, а също Фейсбук и останалите социални мрежи, за да са заредени с “топли” снимки достигащи до трепетно очакващи ги нови и нови почитатели, правещи същото; така кръгът се затваря, напомняйки заглавието на първата игрална кинокомедия: “Полетият поливач“… Навиците вече са променени дотолкова, че наскоро в магазин за обувки видях купувачка да “оглежда” новите си обувки не в близостоящото огледало, а чрез снимките от бездруго лежащия в ръката й смартфон. Какво да се прави – шарения светещ екран е далеч по-привлекателен от суровото и по-безпристрастно стъклено огледало…

За това си мислех, ако днес злата мащеха на Снежанка искаше да знае “коя е най-, най-…”,  дали би се доверила на овехтялото стъклено огледалце (та дори и да е вълшебно!)?