Човешкия образ винаги е бил харесван обект за претворяване в изображения. Независимо дали в примитивните фрески оставени от първобитни обитатели по стените на пещери или в живописните платна и фрески на творците от всички епохи, изобразяването на човека като централен образ, особено чрез съсредоточаване към главата и лицето е неизменен мотив.
Класиците живописци, често пресъздавайки библейски сюжети, са изследвали анатомията на човека и как светлината и сянката моделират обемите и формите му в двуизмерните им творби. Търсили са все по-одухотворено представяне на характера и душевността в портретите които са ваяли, особено от ренесанса и насетне. Възниквали са нови стилове, модни течения и школи. Някои са свеждали обемите до геометрични фигури (кубизъм), други са игнорирали вече утвърдени естетически норми (дадаизъм). Но всички по един или друг начин интерпретират образа на човека като основен обект на представяне.

Изобретяването на фотографския способ през 19-ти век, дава мощен тласък и мотивация при портретирането на хора. Точността и бързината при запазване на изражението, предизвиквали мнозина да оставят лика си съхранен за поколенията. Сред откроените ранни фотографи- портретисти е и Джулия Маргарет Камерън  в Англия. Тя оставя богата колекция от изключителни фотографски портрети на свои съвременници. При откриването на нейна изложба тогава, известен живописец- съвременник възкликнал, че би бил щастлив да има платна, така добри, като нейните фотографски портрети (заслужен комплимент впрочем!). В своето ателие тя използва само дневна светлина. Независимо от трудностите на тогавашната технология (самоделни стъклени фото-плаки, масивна камера и относително дълги експозиционни времена, изискващи продължителна неподвижност на обекта, проектиран от несветли и недокоригирани обективи) тя постига запомнящи се фотографски шедьоври, впечатляващи и днес.

Редица други световно известни фотографи записват имената си със златни букви в историята на портретната фотография. Списъка е дълъг, сред ярките имена са Юсуф Карш, Ричард Ейвидън, Хелмут Нютън, Ман Рей, Ани Лейбовиц, Филип Халсман. Други, като Стив МакКъри, Анри Картие-Бресон,… успяват да създадат знаменити фотографски портрети, чрез репортерската си камера, най-често в естествена среда на локация и спонтанно, но силно въздействащи и олицетворяващи духа на времето и средата им.

Нека сега отместим поглед в наши дни, в масовото запечатване на образи, преливането им чрез телефони и всевъзможни камери , посредством социални мрежи и медии към всякакви приложения и обратно пред очите ни – чрез плакати, билбордове, корици, екрани, витрини, светлинни боксове и навсякъде около нас.
Фотографията с епидемично присъствие буквално ни завърта главата, и ни приканва не само да я консумираме и съпреживяваме, но и да я създаваме – с каквото разполагаме “под ръка”. А разполагаме с всичко: индустрията ни залива – от всеки джоб с телефон, екшън камери, фоторегистратори…снимаме на всяка крачка. По-амбицираните се отправят към магазини за фототехника. Избират сред най-новите модели безогледални камери – последните постижения на съвременната снимачна техника. Набавят си различни по възможности сложни обективи към тях (често ги наричат със свойското “лещи” или небрежното “стъкла”…) Не жалят средства, усилия и свободно време за тестове и сравнения.
Много често са в търсене на “портретен” обектив. И тук става интересно.

Създаването на добър художествен фото-портрет предполага вещина и умения в различни насоки: усет за композиция, майсторство в използване на наличната или изкуствена светлина, търсене на специфично настроение и състояние на обекта, добра комуникация, верна интуиция за момента. Това се постига с повече опит, талант и владеене на някои неписани закони, наследени от богатото живописно наследство през вековете. Например в осветлението различаваме похвати като “триъгълник на Рембранд” , “пълен Рембранд”, светлосенчест рисунък, “висок ключ”, “нисък ключ” , “контражур”, “сфумато”.     Позиционирането на модела (фас, профил, три-четвърти), избора на гледната точка (ниска, висока, средна) са важни при създаване на въздействащи портрети . Подбора на фона също не е случаен – може да е в логическа връзка с “разказа” и посланието на портрета, в синергия или напротив – в контрапункт.

Както се вижда, не всичко зависи само от обектива. Професионалистите добре знаят това. Но масовостта на фотографията и ефекта на маркетинговите внушения често прехвърлят тежестта от уменията, основно към скъпите технологични решения, каквито са и модерните фото-обективи, обявяващи ги за ключови към успех.
Все по-убеден съм, че както във всичко, така и при фотографските изображения се явява мода, моментен “хип”, някакъв тренд, който предизвиква производителите да създават  нови конструкции, а след това обратно да ги налагат на потребителите.

Неслучайно започнах с по-разширено историческо встъпление. Провокира ме въпросът дали всички онези споменати по-горе фотографи, са ползвали именно “потретни” обективи за своите шедьоври? Да започнем с едно по-теоретично вглеждане, що е то “портретен ” обектив?

Ествествено, със всякаква оптика може да се “регистрира” човешка глава, лице, образ. За нуждите на документните снимки например, има по-строги изисквания. С цел пълна разпознаваемост и сравними биометрични данни, за заснемането им се ползва добро равно осветление без сенки, максимален детайл и четливост, запазване на нормалните перспективни пропорции. Изисква се също да няма закрити очи от тъмни очила или коса, по възможност да бъдат видими ушите и така нататък с останалите отличителни белези. Извън чисто документалното приложение обаче, естетическите норми също са изградили определени правила, даващи най-добра интерпретация на човешкия образ при портретиране. За да постигнем портрет с правилни пропорционални съотношения между отделните елементи на човешкия лик (очи, нос, уста, брадичка, скули, уши…) се препоръчва снимането на глава от дистанция около 1,3 – 1,5 метра. При такова отстояние се получава една по-естествена двуизмерна пропорция между тези именно споменати елементи. От друга страна, за да се запълни композиционно целия кадър, в едър план, само от глава или глава с бюст от подобно отстояние се препоръчва употребата на обективи с фокусно разстояние с фактор около 1.5x по-голямо от онова, което наричаме “нормално” за съответен формат (а за “нормална”, се приема оптика с ъглов обхват около 45 градуса, при която перспективните съкращения съответстват на обичайното човешко зрение). Иначе казано, фокусно разстояние около 75мм – 85мм при формат на кадъра от 24/36мм (или т.н. “фул-фрейм” при дигиталните матрици). Естествено, според размера на кадровото поле за различни по формат камери, това препоръчително фокусно разстояние също ще е различно. Така например за популярните камери ползващи APS-C формат (с кропфактор 1.5x -1.6x), обектив с фокусно разстояние от 50mm – 65mm, би се явил подходящ за портрети. Съответно при камери снимащи на среден формат подобни перспективни свойства ще осигури обектив с фокусно разстояние около 120mm – 150mm, а при широкоформатните от 180mm до 240mm и повече.

И така вече уточнихме един основен изискван параметър – фокусното разстояние (f) на т.н. портретен обектив. С такъв ще можем да заснемем в достатъчно едър план човешка глава до бюст, без да нарушим съотношението на видимите й пропорции. Но това не изчерпва очакванията към обектива за портрети.
Едва ли всичко съм изредил и както става ясно, запомнящи се и силно въздействащи портрети не се правят лесно, а някои случайни попадения по-скоро само го потвърждават, защото не могат да бъдат лесно повторени.

В наши дни се популяризира елемент и от далечната източна естетика на Япония, чрез вездесъщото понятие “боке“. Тази дума характеризира субективното естетическо възприемане на пространството зад главния обект на фокус, което по правило е лишено от фокус и дори всякаква дефинираност. За красиво “боке” се приема такова (зад-образно пространство), което е с меко преливащи, пастелни контури, и подчертано кадифено усещане. Това често се експлоатира в киното, за подчертаване на романтично настроение, за отделяне на акцентирания главен обект “на фокус” проектиран върху размит заден план, понякога обогатяван от уголемени светлинни бликове , широко окръглени или с издължени форми и преобладаващо топли цветове. Всичко това въведе и в естетиката на фотографския портрет, взаимствано от блясъка на звездите в киното, завишената претенция към характера на даден обектив, от гледна точка на свойственото му “боке”. Производителите на обективи реагираха веднага, конструирайки специални фотографски обективи, обикновено с окръглена диафрагма (бленда) , светлосилна оптика с голям максимален отвор и дизайн на оптичната система гарантиращ красиво боке в максимална степен, особено при снимане на най-отворените диафрагми. Така малко по малко, тежестта от добрата светло-рисунъчна, композиционна и психологическа стойност на художествения фото-портрет се формализира в изместване на вниманието към същностно маловажното фоново пространство и неговата самостоятелно атрактивна роля. Такива “специални” портретни обективи днес често са доста скъпи, а като тежина и размери значително превъзхождат класическите образци с подобни основни параметри. Каква е ползата от употребата им, всеки сам за себе си е добре да прецени. Бих искал да кажа само, че заиграването с акценти на базата фокус/без-фокус не е от вчера, и е отдавна използван похват за избирателно акцентиране на сюжетно важен обект в снимката. Възможно е “клинично”- съвършенно коригираните съвременни обективи, подчертаващи до нежелана “издайност” всички дребни детайли, дори невидими с просто око, присъщи на човешкото лице – кожа, пори, бръчици и косъмчета- да се нуждаят, за баланс, от напълно противоположен фон, напълно нечетлив, дори неразгадаем, но пастелно красив и богато тонално зареден.

Сещам се асоциативно, за колоритните портрети на Владимир Димитров – “майстора”, но дали поставянето на такъв модерен портретен обектив пред нашата камера ще спомогне да сътворим подобни шедьоври, не бих се ангажирал да обещавам.

Развитието на пртретната фотография през 20-ти век е минало и през течения за умишлено омекотяване на излишните детайли от човешкото лице. Така, омаловажавайки структурните особености на образа, се е търсело едно по-обобщено акцентиране върху основните елементи (очи, уста, общо изражение ), които разкриват душевността на портретирания, неговото състояние и настроение. За острите вече и по онова време анастигматично-коригирани обективи са изработвали допълнителни серии от филтри наричани “дуто“, единствената роля на които е била, да нарушават по определен начин и в желана степен съвършенната коригираност на оптиката, резултираща в нежеланата при някои портрета острота. Обикновено градирани по степен на въздействие с номера от 1 до 3, такива неутрални филтри с радиални концентрични нарези пред обектива са “подмладявали” и разкрасявали допълнително звездите на киното и моделите от модните корици от средата на миналия век.

Фирмата Rodenstock конструира през 30-те години на миналия век и специалния портретен обектив “Imagon” . Предназначен за още по-прецизно контролиране на остротата и обобщаване на образа, без излишна сладникавост, но чрез премахване на излишните детайли едновременно с пластично извайване на лицата, сякаш са от друг, по-съвършен свят. Типично предназначен за професионалните голямо-форматни камери, предпочитани от големите майстори на портрети тогава. Недокоригираната му отична схема е съчетана с поредица от градиращи по ефект дупчесто-решетъчни приставки. Така са заснети много от прочутите портрети на звезди в киното, като Marlene Dietrich, както и на известни държавни и артистични особи. Някои от тях, дори короновани глави, понякога изчаквали да бъдат приети в ателието на прочутите тогава майстори на фото- портрета. Такъв обектив не се използва по съвсем “стандартен” начин, изисква познаване на особеностите му, но е в състояние да създава уникални и обаятелно изрисувани образи и допринася много за създаване на портрети с отлично качество.
Аз умея да различавам постигнатите чрез съвременните, дори професионални софтуери, омекотени изображения (или части от тях) от уникалния “характер” на такъв Imagon. Посветено конструиран преди около сто години, за модната тогава пикторалистичната фотография, боравеща с оксиморонно понятие като “мек фокус”. Такъв обектив им е съдействал в опита да избегнат механичната буквалност и регистративност на фотографската снимка, като са се стремили към по-живописно и обобщено претворяване на фотографираните сюжети, без излишна бъбривост и детайл.

И последно за един друг феномен, малко в сферата на “мистичното” и принципно отречен от съвременната наука. Мой преподавател по художествена фотография, от края на 80-те на миналия век, обсъждайки портрети от стари майстори на камерата, веднъж ми обърна внимание на едно неизменно повтарящо се обстоятелство: всички бяха правени с голямоформатни камери. Това естествено означава и голямо отстояние между обектива и регистриращата повърхност, в случая фотографската емулсия на светлочувствителните им плаки. Той допускаше, че в това пространство участва и нещо повече от светлинна проекция, макар и недеоловимо и недоказуемо, нещо наричано с архаичното понятие “светлинен етер“. Физиката е оборила отдавна вярването за етер (или “ефир”), датиращо от 19-ти век сред учени, като за среда пренасяща светлината (или радио-вълните). Но все пак, ако се замислим, например как една прашна или опушена атмосфера влиае на видимостта, то все пак има място за сравняване на относително голямото отстояние в такива страри камери и днешните, особено телефонните миниатюрни камерки. Дали такова влиание би могло да внесе допълнителна “душа” на даден портрет, оставям всеки сам да изследва. Разбира се, последното включих в кръга на екзотиката, и все пак, кой ли знае 🙂

В заключение искам кажа, че във фотографията, както при всеки друг способ, даващ възможности за създаване на изкуство, всяко ограничение в избора на технически и изразни средства води до един вид “щампа”, т.е. скучни, повтарящи се резултати. Именно в неограничената свобода при избора на техники и изразни средства се корени полета на духа, толкова жизнено важен за всички изкуства. По отношение на фотографския портрет също съществуват само условно приети норми за изобразяване, в това число и подбора на подходяща оптика.
При някои силно въздействащи  фото-портрети определяща е именно аргументацията, постигната чрез острия детайл – редица характерни портрети чрез това подчертават например достолепието на преживяните години, оставили своя видим отпечатък по лицата с бръчковата им характеристика. В други такива волята на личността или характера на професията също се изразява най-силно с прекомерно детайлна картина, остро осветление, високи контрасти (миньори, бойци, селски труженици, революционери…)
Има прекрасни фотографски портрети, неотделна част от въздействието на които, се дължи на силни перспективни съкращения и деформации, подсилващи нарочно илюстрирания характер. Противно на базовите “академични” препоръки, понякога се подчертават перспективно разширени отделни части от лицето – челото, очите, скулите подсилват усета за интелект, или пък обратно, наедрената брадичка, долна челюст издават доминант на воля, решимост и т.н.  Ето така някои “дефекти” се обръщат в търсени ефекти и дори портрет осъществен през деформиращата оптика на “рибешкото око” може да даде интрересно, по-скоро шаржово портретиране на някой интересен типаж.

За нуждите на портретната фотография, в смисъла на изкуство, добър би бил всеки обектив, стига да знаем кога и как да го използваме. Ако желаете да последвате “мейнстриима” чрез канона за постигане на “лесна” , “подкупваща” и “комерсиална” красота, последвайте споменатата по-горе рецепта (умерено дългофокусен, много светлосилен обектив с максимално окръглена ирисова диафрагма и красиво боке, наричан жаргонно “боке-монстър”). Бих добавил от своя личен опит, че значително по-градивен принос за създаване на успешен фото-портрет, освен оптиката, е добрия усет за композиция, опитно око за изобразителните качества на светлината, добър шанс с модела. Помага също доброто опознаване на портретирания обект, както и умението да бъде подходящо предразположен.

На стартиращите в това предизвикателство пожелавам успех!