…или как Инстаграм променя начина по който проектираме културните пространства

Провокативното заглавие на статия в Smithsonian ми попадна и докато я четях си дадох още по-ясна сметка за невероятното влияние на социалната медия (тази и останалите) – радикално променящи поведението, средата и живота ни в по-развитите общества, обитаващи в интернет.

Твърди се, че “Инстаграмизацията” изначално превзела ресторантския бизнес, опитващ се да се възползва от успеха на социалната медия. Жертвайки уюта и атмосферата на свещи, в полза на по-ярка и фотогенична среда, подходяща за самощракане и “бомбардиране” на инстаграм (или други популярни социални медии в мрежата) с нарцистичните отражения.

Анализа в статията съвпада и с моите наблюдения, които споделих в предната си статия  огледалце. Излиза, че все повече музеи, галерии, градски забележителности и публични средища се аранжират като “сцена” подходяща за “селфиране” от близо милиардната аудитория на медията, магнетично привличаща всеки участник да достигне  прогнозираните  му приживе (незнайно как) 25 700 селфита, или поне по едно на човек за всеки 24 часа… За улеснение, изрично са указани най-подходящите места, атрактивно показващи присъствието  там.

Като професионален фотограф, за мен е интересен и начина, по който тази лавина освобождава от тежестта им утвърдените вече естетически и технически норми. Единствен печеливш критерий е броя на получените “лайкове”. Ако те са с хиляди, създават жадувана популярност и ласкаят егото на звездоманите, но ако са незначително малко, ерозират самочуствието на обектите си и дори водят до депресии, припомняйки с това и за тъмната страна на социалните медии.

При всички случаи явлението е факт и мотивира да се възползват от него и комерсиални фактори. Нехайно навлечените маркови дрехи или инцидентно подбрани имиджови аксесоари вероятно възвръщат стократно вложените несимволични средства при стилизацията на иначе преднамерено невъзмутимо позиращи и многократно харесвани обекти. Те са тези, които най-гордо шестват в медията. Докато ги разглеждам обаче, си спомням строфата от Томас Елиът: “Ние сме кухите хора, ние сме препарирани хора, сбрали в едно глави, пълни със слама. Уви!”