Наред с обичайните дискусионни фото-теми в мрежата, като за и против HDR, Nikon или Canon, ретуш или документалност, една нова дискусия е повод James Brandon да напише материал озаглавен “Какво те определя като професионален фотограф?” В интересната си статия застъпва мнение, че никой (почти) не иска да бъде аматьор в областта. Повечето искат да са професионалисти, без никога да са били, а други работещи професионално, пропускат чистото удоволствие на хобито. Сянка върху артистичността пада и като се задоволяват специфични изисквания от клиенти, срещу заплащане , вместо те да наемат фотограф за артистичността му, предоставяйки творческа свобода.

Като отправна точка за разсъжденията си, авторът изхожда от речниковото тълкуване на термините професионалист и аматьор. Дали това обаче е точно или достатъчно – предлага оригинален поглед. Струва си прочитането…

За себе си приемам дебата по темата, като отглас от технологичното разместване в областта, демократизирането й, както и небивалата публична популярност на фотографския продукт – снимката. Бума се поощрява рекламно и от мега-корпорациите, неспирно бълващи все по-нови “чудеса” на фото- и телефонната индустрия. Те фетишизират възможностите на продуктите си, подгрявайки въображението на купувачите, подготвяйки ги в замяна на очакваното да разтворят широко портфейли.
Така възбуденото съзнание на повсеместно снимащата и неспирно разрастваща се общност, жадува за нови и по-високи признания. Съвсем разбираемо, някой наскоро вложил няколко месечни или дори годишна заплата за такива чудесии никак не обича да чува след себе си снизходителното обръщение за фото-любител (дори ако си е просто такъв). Започват разговори за иновации, марки, давност, престижност на фирми и дори определени модели… Някъде назад остава ролята на реалните познания в материята (не задължително сложна, но определено обширна). И тъкмо тук е една от ключовите разделителни линии, поне както аз го усещам.

Не е толкова важно с какво, колкото КАК си служим за постигането на позитивен резултат. Безусловно приемам, че именно професионалния подход налага разумен и адекватен подбор на техническото обезпечение. Но дори да прозвуча малко консервативно, безброй примери край нас ежедневно доказват как с интелект и умения се постигат удивителни творби, даже и с подръчни средства.

Друг мотив да се инициира снимащата маса с професионалност виждам в съкровенната тръпка на създаващия снимката, често ограничаваща самокритичността в полза на радостта от създадения уникат. Вездесъщия софтуер подкрепя постиженията не само като възможен пост-процес, но и все по-често, като вградени “лесни” възможности, особено в смартфони, даващи “професионален” вид на снимките. Например при портретиране с iPhone вече може да се замъгли задния план, ефект напомнящ арсенала на по-професионалната DSLR техника и оптика. Естествено освен радост това носи и самочуствие за домогване до професионалност.

Дали е така, всеки може сам да потърси за себе си отговор, например като се изкуши някой път да постави камерата си в режим “М”, т.е. пълно ръчно управление и изпита собствените си умения.